Приказки за любовта

И така, да се върнем на принцесите – всяка принцеса иска да е щастлива, което, както разбираме от повечето приказки и от всички филми, означава само едно – да срещне любовта на живота си и да се оженят. Разбира се, трябва да има малко драма, за да има и какво да се празнува после. Все пак, ако няма драма, принцесата губи интерес.

Идва логичният въпрос – какво означава „любовта на живота”? Веднага отговаряме – някой перфектен, който ще ни обича вечно. Чудно ми е, обаче, ако вечната любов е толкова красиво нещо, защо приказките не пишат за нея, а не за това, как се е стигнало до сватба? Все се пише за драмата, за препятствията, за екшъна, но после? Всичко е ясно? Ясно ли е дали принцът не започва да злоупотребява с алкохола и не бие принцесата? Ясно ли е дали пък принцесата не е истеричка, която ревнува принца и от лявата му ръка? На децата тази информация им се спестява – един вид, абе ти се омъжи, другото е лесно.

А какво означава перфектен? Мускулест? Говори 12 езика? Жонглира с ножове? Поправя всичко в къщата? Или просто те гледа в очите и ти повтаря колко те обича? Т.е. всичко е добре, с изключение на това, че дълбочината липсва. Търсим перфектната обвивка, перфектната личност, която да показваме пред обществото и това да ни кара да спим спокойно.

За съжаление и друго се спестява на малките принцеси – романтичната любов е като световния мир – всички го искат, никой няма идея какво точно е това. Любовта не е бързият кон, който той има, не е пантофката, която той слага на крака. Любовта не е безвремие („Останалото е история”. Каква история – комедия, трагедия, хорър?) и безметежност („И заживяли мирно и щастливо до края на дните си”. Дали неговите дни не са свършили преждевременно, когато тя в пристъп на гняв не го удря по-силно с мраморната ваза?).

И така, в търсене на Prince Charming, който ВЕЧНО ще я гледа в очите, принцесата лесно изпуска този, който наистина ще я разбере. А докато стои на върха на света и чака някой да я стигне, един ден ще осъзнае, че на върха на света нищо не се случва.

http://vbox7.com/play:d235ea6c

http://vbox7.com/play:24cb939f

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА ЕДНА МНОГО СТАРА ИСТОРИЯ за човека, който не вярваше в любовта. Защото приказките са тези, които показват в най-приемлив и прост вид това, което може да се каже кратко, но неясно и неразбираемо за мнозина.
Ето защо пускам тази приказка,за да си “изтеглите” поуката сами.

Това беше един обикновен човек като вас и мен, но това което го правеше специален беше неговото мислене. Той смяташе, че любовта не съществува. Разбира се, той притежаваше голям опит в търсенето на любовта, и беше наблюдавал хората около него. Голяма част от живота беше прекарал в търсене на любовта, само за да открие, че тя не съществува.
Където и да отидеше този човек, беше свикнал да казва на хората, че любовта не е нищо друго, освен изобретение на поетите, изобретение на религиите, за да манипулират слабото човешко съзнание, за да имат контрол над хората, за да ги накарат да вярват. Той казваше, че любовта не е реална, и ето защо няма човек, който би могъл да открие любовта, дори когато я търси.
Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.
Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.
Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.
Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг - да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.
Това, което виждате, е война за контрол - да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”
Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”
Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.
После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.
“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”
Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.
Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”
Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.
Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.
Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

Събуждам се от едно забравено усещане. Сякаш някой ме гъделичка по клепачите. Отварям очи. Премигвам, за да препреча пътя на слънчевия лъч, който позлатява миглите ми. И тогава го виждам. Той е в стаята ми. Стои до леглото и ми подава ръка. За миг изпитвам радост. После се сещам за нея.
-Остави ме да спя - казвам му, или по-скоро си го помислям, защото все още съм в онова полусънно състояние, когато нещата ми се изплъзват и не знам кое е сън и кое е истина.
-Е виж ме поне какъв съм хубав, де! Изобщо ли няма да ме погледнеш?
Поглеждам го. Хубав е, не може да му се отрече. Целият е едно бистро трептене. Една игра на цветове. Ласкаво синьо, искрящо зелено, слънчево жълто. Излъчва онова чисто и ясно ухание на лъчи, присъщо на някои летни утрини. Беше време, когато го чаках и го копнеех. Сега не.
-Какво искаш?
-Знаеш какво искам.
-А ти знаеш, че не съм в състояние да ти го дам. Спи ми се, така че ако обичаш…
-Ама ти разбираш ли изобщо, че аз съм един от последните хубави летни дни?
-И да разбирам какво? Нея я няма. Все ми е едно дали си някой съсухрен, оклюмал ноемврийски ден, или ми размяташ тука слънчеви къдрици. Няма я, значи в теб няма смисъл.
-Олеле! И тази заприказва за смисли! Помниш ли времената, когато не ти трябваше да осмисляш нещата, а умееше просто да ги усещаш с кожата си? Направи го и сега. Усети ме.
-Не мога. Искам да ти се порадвам, но изпитвам само болка, че тя е далеч. Така искам да те усетя чрез нея, да изпитам радостта, която тя си взима от теб, да те видя през нейните очи…
-Проблем със зрението ли имаш?
Не мога да го понасям. Говорим на различни езици. Направени сме от различна материя. Нямам търпение да ми се маха от главата и на негово място да идва омърлушения ноемврийски ден. Сигурна съм, че с него ще се разбираме много по-добре.
Но летният ден неотстъпчиво и търпеливо присъства в стаята ми.
-Не можеш да разчиташ на чужди сетива. Не можеш да живееш чрез някой друг. Не можеш истински да ме споделиш с никого. Дори тя да е до теб, усещанията, които ще пробуждам в теб и в нея, винаги ще останат различни. Не си ли разбрала още колко уникален е всеки човек, колко неповторими са представите му за света, колко лични са усещанията му… Пробуди сетивата си, потърси радостта, която изпитваше преди. Виж ме. Усети ме… Аз искам само да ме обичаш.
Изведнъж ми става мъчно за него. И още повече за мен самата.
-Не мога да те обичам. Дала съм й цялата си обич и капка не ми е останала да раздавам.
-Кой знае колко всеотдайна и добра и щедра се чувстваш в момента. Сигурно дори се мислиш за един вид жертва.
Усещам как в очите ми потрепват сълзи. Още миг и ще се отронят. Той също го забелязва и гласът му омеква.
-Нали знаеш колко е лесно да даваш, когато обичаш. Много по-трудното е да владееш нуждата си да даваш. Трудното е да не обвързваш с любовта си, да не задължаваш с нея… Трудното е да обуздаваш любовта си.
-Това ли си дошъл да ми кажеш? Така ли смяташ да ме утешиш?
-Не съм дошъл да те утешавам! Дошъл съм да ти кажа да си налягаш парцалките. Дошъл съм да ти кажа, че си тук, за да живееш. За да приемаш мига такъв, какъвто идва. Забрави илюзиите за споделянето. Сама знаеш, че човек винаги е сам. Независимо с колко хора е заобиколен. Дори вкопчен в друг човек, пак е сам. Важното е да приемеш самотата. Да се научиш да носиш товара й и въпреки него пак да обичаш, пак да се радваш, пак да живееш. Да се научиш когато обичаш, когато се радваш, когато се чувстваш жива, да не забравяш за товара. Ще имаш ли сили за това?
Объркана съм. Трудно ми е да осмисля всичко, което ми казва, въпреки че вътре в себе си отдавна го знам.
-Ще отидеш ли и при нея?
-А ти какво си мислеше? Че съм създаден специално за тебе?
Свиквам с иронията му. Дори започва да ми действа успокоително.
-И ще й кажеш ли същите неща, които каза на мен?
-Ама ти май нищо не си разбрала. Не мога да й кажа същите неща. От мен тя ще чуе каквото е готова да чуе.
-Добре де, а ще я накараш ли да те обича?
Денят изглежда отегчен.
-Нищо не мога да я накарам. Не мога да накарам никого да ме обича, нито да чувства каквото и да е било. Ще ме обикне, ако сама намери сили за това.
-Поне ще опиташ ли? - питам аз с последна надежда.
Денят кима усмихнато.
-Винаги опитвам. С всички опитвам.
Поглеждам го. Той се усмихва и отново ми подава ръка. Целият е игра на светлосенки. Целият е трептене. Не знам дали ще успея да го обикна. Тъгата в мен е прекалено сгъстена, за да попия сиянието му. Знам, че няма да ми е лесно. Знам, че товарът ми ще бъде тежък. Знам, че радостта ще се преплита неотделимо с тъгата. Но въпреки това ми се иска да опитам.
Сядам в леглото и протягам към него ръка…

Отново настъпи вечерта. Спусна черната си мантия над света и се скри в клоните на смълчаните дървета. Отсреща присветна прозорец. Едно момче се прибираше след тежък, изморителен ден. Отпусна се на леглото, така, както беше с дрехите и затвори очи за секунда. Секунда, но достатъчна, за да изплува в главата му НЕЙНИЯТ образ. Образ, който се появява винаги вечер и никога през деня. Образ, който живее с него от много, много нощи и ТОЙ не иска да си отиде. Харесва му това съжителство, макар, че понякога му причинява болка, но то винаги е така с неосъществимите неща.
Ще си легне, ще заспи и отново ще бъдат заедно - както преди, както последните нощи... ТЯ ще събуе обувките си, ще поеме ръката му и ще го поведе към онази вълшебна гора, където времето е спряло...
Пътечката е тясна за двама човека, затова вървят един след друг, хванати за ръце. Стиска ръката му, сякаш се притеснява, че може да го загуби и тича - нагоре и все нагоре... Би трябвало вече да се е уморил, но не! Не усеща никаква умора, само нетърпение, защото не знае къде го води ТЯ. Всъщност знае - във вълшебната гора, но там всеки път е различно и стигат по различни пътища. Гората е някак различна - по-тържествена от друг път, дори се носи някаква приглушена музика от клоните на дърветата... А може би така му се струва? В небето летят птички и всичко е толкова светло - повече, отколкото е било някога. Една пеперуда, обагрена с цветовете на дъгата, каца спокойно на ръкава на дрехата му, а ТОЙ не смее да помръдне, за да не я изплаши. Върви като хипнотизиран, защото никога не е бил тук, точно на това място. Тишината е обсебваща и вече не помни нищо от миналия си живот. Помни единствено НЕЯ... Чува смеха й някъде зад себе си и се обръща. ТЯ е там, застанала на някаква поляна. Господи! За първи път вижда нещо подобно - поляната е сякаш напоена с кръв, цялата червена и толкова красива! Затичва се, а краката му нагазват червеното... Макове! Поляната е осеяна с макове и нежните им главички са навсякъде. Красота! Протяга ръцете си настрани и започва да се върти в кръг, защото е щастлив! Грабва крехкото й тяло, завърта го със себе си и загубва равновесие. Падат на земята, а смехът им се носи навред. Навежда се над лицето й и... се събужда... Светлината блесва в очите му, а ТОЙ все още стиска устните си за онази целувка... Тази нощ успя ли да я целуне? Нищо. Следващата нощ ще успее. Може би... Ако не - по-следващата и така, до тогава, до когато...
Ако я целуне, може би ще успее да я задържи, да остане завинаги с НЕЯ, да не се върне никога от онази вълшебна гора?...
Става с нежелание от леглото и започва обичайното ежедневие. Не мисли за нищо, защото знае, че денят ще свърши, ще настъпи отново нощта, когато ТЯ ще дойде, за да го отведе в онова безвремие, където се чувства така безгрижен и щастлив, защото са само ТОЙ и ТЯ, и тишината... И може би тая нощ ще успее да я целуне?

Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината.Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
-Къде са ти крилата?
-Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
-А нимба(ореол)?
-И това нямам.
-А какво имаш?
-Имам сърце!-казал Дяволът.- И искам да ти го подаря.
-Но защо?-изненадал се Ангелът.
-Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
-А готов ли си да умреш заради мен?
-Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си!-отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
-Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
-Вземи го, твое е!
А Ангелът приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
-Коя си сега, без крила?- попитал Дяволът Ангела.
-Аз ... съм човек-скромно казал Ангелът.
-Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
-Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах ...
-Добре,-казал Дяволът-може ли да дойда с теб?
-Не,-казал Ангелът-когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
-Коя си ти?
-Аз съм Ангел-отвърнала девойката.-Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
-Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
-Но как така?
-Ти не си Ангел. Нямаш крила.
-Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
-Не е вярно. Дъждът идваше сам.
-Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
-Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
-Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
-Значи не ми вярвате?-разплакал се Ангелът.
-Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
-Но защо? Аз ви носих само добро!
-Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава ...
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но било вече късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
-Защо я убихте?-изригнал гневът му.
-Тя беше вещица!
-Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
-Каза ни, но ние не и повярвахме.
-Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола!-разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии.
После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето и не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол ...